Перперикон Част 1

В “Илиада” Омир разказва за митични тракийски царе, които водят битките си качени на златни колесници с огнени мечове във всяка ръка, които чисто физически повече се доближават до богове, отколкото до хора. Макар че едва ли има хора, които да се смятат за наследници на траките в България, тази част от Омировите разкази винаги поражда нотка патриотизъм в душите ни и ни кара да се чувстваме горди, че имаме честта да сме географски наследници на това племе. Въпреки това Перперикон няма успеха на Троя, поне спрямо туризма. Като за начало ще ви се представи история на свещения в Западните Родопи град в няколко части. Да ги наречем “саги”, за да звучим като класици. Ще започнем с неговата история и значение за Античния свят. Защото смятаме, че това не е поредната реклама на Николай Овчаров и на втръсналия на много хора през последните години свещен град, а отдаване на почит към траките и тяхната култура.     Покойният археолог Бойко Георгиев първи забелязва града през седемдесетте годни на 20 век, но поради редица обстоятелства пълното му разработване става неосъществено. После идва ред на Николай Овчаров. Житейски дар на съдбата или самоуверен авантюризъм на археолога, няма значение. Изкачвайки се нагоре към самия Перперикон, вие чисто физически ще разберете защо това място е избрано за соларни култове на траките. Препоръчва се да предприемете пътешествие натам, когато времето е прохладно, а дори и дъждовно. Слънцето ви удря в гърба като нажежена плоча, а изкачвайки се усещате неговата свещена сила все повече и повече. Като се озовахме накрая на целта ни, отделните помещения на светилището ни изглеждаха като идеално композирани правоъгълни рамки, чиито граници започват да се преплитат разсеяте ли поглед.     Според историците местните хора са открили силата на скалата над Кърджали около петото хилядолетие преди новата ера. Пада се в каменно-медната епоха. Тогава те не били запознати с подобен вид строителство и са използвали пукнатините на скалата като естествен храм, в който са поставали своите фетиши, най-вече към слънцето и древни култ към Богинята-майка. Важно е да се знае, че след намесата на траките векове по-късно Перперикон не е просто свещено място изградено над скала, той става и връх в архитектурата на племето беси. Предполага се, че е техен град и светилище. От времето на кемнно-медната епоха са открити няколко обредни съда, както и мазилка, която е и първото свидетелство за окултуряване на мястото.     Така известният храм с кръгъл олтар на траките се датира някъде около първото хилядолетие преди Христа. Храмът представлява овална зала, която се извисява над три метра спрямо останалата част от помещението. Подът е изпълнен с шахти, в които са се помещавали обредните съдове и нужните елементи за всяко едно свещенодействие. Смята се, че той е построен от племето беси и е в чест на бог Дионис. Култът към Дионис е един от най-разпространените във вярванията на траките. Тяхната представа за Дионис не съвпада с гръцката, в която той е обожател на виното и разгулния живот, който по-късно вземат и римляните с Бакхус. Според Херодот, доколкото може да му се вярва заради неоткритата Атлантида и това, че никога не е напускал Атина, на мястото тракийски жреци са извършвали гадания в определено време на годината. Именно тук минава кръвният баща на Октавиан Август, пред който жреците пророкуват, че ще стане първият император на Рим в една нова за империята епоха. Вярва се, че перпериконските гадатели предсказват завоеванията на Александър Македонски в Азия.     Всъщност името идва от византийската монета “перпера”, сечена от император Алекси Комнин в края на XI век. Но това е от времето, когато мястото вече е било християнизирано. С епохата на християнизация се свърза и една от най-пищните постройки – акрополът. Той се намира в най-горната част на двореца и се смята, че е построен от Никета Ремесиански, първият покръстител на бесите. В по-смелите теории се смята, че именно тогава се е извършил и уникален превод на Библията. Уникален, защото е на езика на бесите, а не на свещеното триезичие.     В нашата своеобразна поредица за светилището винаги ще изтъкваме на уникалната природна гледка, която се разкрива от Перперикон. И един съвет, не отивайте без гид или археолог, който може да забележи невидими за вас неща, защото екскурзията ви ще е като посещение на бели оформени скали.

 

Перперикон Част 2

Перперикон – медиатор между поколенията – II част       Няма разумен човек, който да смята, че християнството стъпва на която и да е земя ей така. То следва и доказва Дарвиновата теория, че оцелява най-приспособимият. Идва на една територия и се сблъсква с местни варварски вярвания и обичаи и единствената му алтернатива е да се пригоди към локалните характеристики или безславно да отстъпи. Оттук идват и разнообразията му, както в ритуалите, така и в светците и висшите сили, които го представляват пред хората. Това не е ставало безнасилствено, но християнството прояви една универсалност, която позволи на всички народи, поне първоначално, да намерят в негово лице заместител, или по-точно продължител, на основните си вярвания и култове.
    Първият народ по нашите земи възприел новата общоевропейска религия са траките. За кратко време те стават ревностни пазители на християнската догматика и поддържат култа си жив, независимо от големите варварски атаки на Полуострова. По тази логика излиза въпросът, какво дава християнството на траките, че да могат те да го усвоят и пригодят към мирогледа си. Би било абсурдно да кажем, че новата религия не влиза в противоречие със соларния култ на траките и използването на огъня в голяма част от ритуалите. Това ги приближава много повече към Зороастризма. Нелепо ще е и ако заявим, че с личността на Христос предшествениците ни са намерили асоциация с хероическите си вярвания за богочовеците, които са били медиатор между небесния и земния свят. Култът към Богинята-майка също трябва да отпадне, дори и по чисто мачистки причини, защото новият християнски бог по презумпция е възприеман като мъж. Ние не сме изследователи с ранг, че да представяме мнението си за меродавно, ние сме четящи хора и като такива намираме сами за себе си логиката. Дали личността на Христос не намира продължение на дълговековен култ към Дионис. И двамата имат една много важна за целите Балкани характеристика – умиращото и възраждащото се божество. Всъщност Фрейзър, Мирча Илияде и Дюркем ни дават сведения, че това е най-разпространеното религиозно вярване в света. Кой е Дионис, какво представлява за траките той и оттам, защо Переперикон да е най-важното светилище на траките? Защо на негово място намираме после останки от християнски тракийски храмове?
    Както вече казахме в първия ни материал за Перперикон, за траките Дионис не е онзи бог на виното, какъвто е за гърците или какъвто е Бакхус за римляните. Тук виното играе много важна роля при изпълнението на ритуалите. То е кръв преди всичко. Не каква да е кръв, а оплодителна. Свързва се със земята, с Богинята-майка, то е кръвта на самия Дионис. Лозовата клонка е един от най-важните атрибути на божеството. Обикновеният вярващ асоциира с нея вярванията си, нужна е, за да докаже на хората, дори и чисто материално, че висшата сила съществува. В Християнството кръвта се асоциира със самия Христос. Но да започнем по-отрано. За траките Дионис е човек роден от Богинята-майка, който бива разкъсан от завист, за да се роди наново, този път от жена. Тук приликата с Христос е още по-голяма. И при двамата имаме майка човек и при двамата имаме смърт и две различни форми на възкресение. Великден съвпада с времето на възраждане на младата природа или по-точно с времето когато траките определят празниците си около Дионис. Празници, изразени, най-вече с грижата към новата реколта и вниманието към лозята. Днес намираме продължение на тези вярвания в кукерските игри.
Къде е мястото на Перперикон? Според археолози и геолози локализацията на свещения град е най-подходяща за развиване на най-силен култ към божеството. Именно тук Дионис намира своя дом. Погледнато отдалеч скалата наподобява на слонска глава, която наблюдава пристигащите към нея хора. Оттам се поставя отвор към слънцето, което в представите на траките също е олицетворение на Дионис. Оттам жреците могат да осъществят най-пряка връзка чрез свещеното си вино с божеството си. Перперикон е Каабата на траките. Няма по-добър избор на място, където вярващият да е толкова близо до Дионис. Ако след приемането на Християнството около V век култът към него е преминал наистина към вяра в Христос, можем спокойно да кажем, че Перперикон лесно става значим храмов комплекс на новата религия. Вярно, вече гадания с огън са неприложими, но градът става център на вярванията към умиращото и възраждащото се божество. Едни от най-разпространените ритуали на траките, независимо за кой период се отнасят те. Има много археологически данни, които свидетелстват, че Перперикон става важен център на новата религия за Византийската империя. Самите траки възприемат много повече вярата към Христос, а не към баща му – Господ. За тях той е реалното доказателство, което може да ги накара да изпитат религиозен респект. Дионис отшумява, името му е сменено, но не умират голяма част от култовете свързани с него. Както казах, виждаме това най-вече с кукерските игри, които съчетават в себе си остатък от локалното разбиране на християнството и култът към Дионис, както тук, така и в Древна Гърция. Така Перперикон става медиатор на две религии. Той е нужният храмов комплекс, който възприема новото и запазва старото. Става продължител на традиция неотшумяла и до днес. Въпреки че една от най-важните му характеристики отпада (гадаенето с огън и вино), той се превръща в нужна и много важна спойка, която играе роля поколения напред. Особено за Родопите.

Символите на България – Рилски манастир       Гордеем се с киселото мляко, розата, Джон Атанасов, сега предимно с Калоян Махлянов и Димитър Бербатов. Това не комплекс на малката държава да изпъкне пред света, това е нужна реклама и чисто човешко гъделичкане. Сякаш когато един от най-големите сумо бойци в света побеждава, побеждава и всеки от нас. Той е българин, е репликата на японец любител, а ние като сме българи, също вземаме по една осеммилионна от наградата му. Съвременният Дан Колов обаче е рекламата ни пред планетата Земя. Гордостта от факта, че българи са направили първата въздушна атака в историята на военната авиация също ни кара да вдигнем глави, но ги изправяме пред другите, чужденците, небългарите, които трябва да знаят за славата на народа ни. За да сме нация това не е достатъчно, трябва ни истински български символ, който японци и французи няма да разберат. Ще му отдадат внимание, но няма да го разберат, защото не носят генетичния ни код и не споделят общата ни историческа съдба. Имаме един такъв и на него е записана историята на България. Рилският манастир. Той няма нужда от представяне, а съдбата му може да бъде намерена в интернет на поне 15 езика.     Самият светец Йоан Рилски е покровител на България. Отшелничеството му е връх в историята на православното ни християнство. В него се преплита чистото усещане за близка връзка с Бог, както и критика към произвола на църквата като институция. Критика, която е много по-набожна от тази на Мартин Лутер. Историята, която не признава случайности, го смята за съвсем нормална реакция, продукт на едно разпадащо се общество след голям военен и културен подем на страната. Ние живеем, знаейки миналото си и търсим неговата логика, а тази логика тук принизява личността на Йоан Рилски. Пастирството в биографията му го доближава до библейските персонажи (няма пророк в християнството, който да не е бил пастир), отшелничеството му ни отпраща към мистицизма, който се е ширил в Близкия Изток векове преди Мохамед да се роди. Личност, която най-много заслужава канонизиране в историята ни, а усамотявайки се със свои последователи в най-високата планина, той очертава едно свещено пространство, на което трябва да се изградят основи, за да остане като вечен паметник на признание и саможертва.     Свещената обител е създадена през 30-те години на Х век на мястото на стара постница в планината Рила, но в сегашния си облик тя е някъде от средата на 19 век. Погледнато от птичи поглед, човек може да си помисли едва ли не, че Пентагонът е заимствал архитектурни решения от най-известния манастир в България. Той очертава неправилен петоъгълник. Стените му са високи 24 метра и са изградени върху основните помещения. Така описан той прилича на средновековна крепост. Иглолистните дървета, които го заобикалят са негов камуфлаж, за да може да остане прикрит. Какво се крие зад тези стени. Човек гради и руши, руши най-вече, защото завижда. Традицията тук е еднаква, колкото и красиво да е едно човешко творение, то трябва да бъде защитено. Както Лувърът пази Джукондата след кражбата й от италиански националисти, така и стените пазят най-красивото цвете на Рила, редом с еделвайса. Уникални стенописи и дърворезба ще видите като прекрачите от другата страна на крепостта-манастир. Най-големи творци са оставили своя подпис, за да се създаде съществуваща сега атмосфера. Манастирът е и комплекс, малък затворен град. В него се намират между 300 и 400 килии, като коридорите около тях са аркирани. Всичко това се намира на площ от около 8800 кв.м. и на надморска височина 1.147 м. Чардаците около арките и килиите са резбовани, а те всички се нареждат около църквата в центъра и Хрельовата кула. През 1334-1335 година е издигната каменната кула от Севастократор Хрельо, а малко по-късно и малката църква до нея. В кулата в момента е изградена и камбанария и параклис. Главната църква в манастира „Рождество Богородично” е построена през 30-те години на 19 век. Тя е петкуполна с два странични параклиса. Уникален е в нея иконостасът, а стенописите вътре представляват шедьоври на Захари Зограф.     Защо обаче Рилският манастир да е един от най-големите наши символи. Отговорът се крие в библиотеката му, без да правя излишни асоциации с Умберто Еко. В библиотеката му се намира записана историята на България. Не толкова като имена и факти, а като запис на народопсихологията ни. Манастирът е най-нашият символ, защото съдбата му е съпътствана с вечно даване. Даване от страна на българи от цялата етническа територия на страната ни и постоянна саможертва. Дълго време той е крепител и калител на дух, образова и е най-силният паметник на родова памет. Ако го погледнем така, ще видим, че не толкова историята му на постоянни грабежи и разрушение трябва да ни впечатлява, а историята на хилядите човешки съдби, които се нареждат около него. Хора, които са отдали живота си на единственият може би български символ по време на турското робство – Рилският манастир.

Побитите камъни

Побитите камъни       Знаеш ли, че на 18 км западно от Варна ,по стария асфалтов път към София се намира нещо много призрачно-красиво? Това е Дикилиташ или както са известни сега Побитите камъни! Първата българска местност, официална обявена за природна забележителност през 1937 година.     За първи път тази местност се споменава от Виктор Тепляков, кореспондент на руската армия на генерал Дибич Задбалкански. През 1829 година Тепляков пише писмо на композитора Римски –Корсаков,в което описва огромното си удивление от Побитите камъни. През 1854 година английският геолог капитан Спрат усилено започва да се занимава с изследване на скалния феномен. Огромните колони, патинирани с мъхове натрапчиво налагат усещането за пейзаж от чужда планета. Други оприличават гледката с описаните в Библията градове Содом и Гомор. Трети на останките от храма на Посейдон в изчезналата Атлантида.     Никой със сигурност не може да каже как се е появило това чудо! Легендата, която Карел Шкорпил споменава за произхода на камъните е, че те са носени от видове-великани- за градеж в Плиска. Владетелят издал заповед,че няма нужда от повече камъни и великаните ги оставили, където ги заварила заповедта.     Според учените идеално оформилите се колони са се образували през еоцена. Те изрично изключват човешка намеса при оформянето на колоните. Другата теория е, че на мястото е имало подводна вулканична дейност, с активно отделяне на метанов газ. Газовите мехурчета излизали от морското дъно, повличайки разтопената лава.     При досегът със студената вода лавата мигновено се охлаждала и вкаменявала. И така се появили тези странни колони. Метанът продължавал да си проправя път между колоните стотици години след това и така те са станали кухи отвътре. Трети са привърженици на теорията ,че това са дънери на огромни вкаменени дървета. Непознатите и чудати местности винаги са вълнували човечеството. Интересно е, че побитите камъни са „мъката на художника”.Колкото и талантливи платна да са се опитвали да уловят мистиката на това особено място, странното е, че пресъздаването му повече отблъсква, отколкото привлича. Остава чувството за недовършеност, за някаква непохватност и творческо безсилие. Местата, където спират да действат познатите научни закони са пълни със загадки и въпроси.     „...откъм север е побит самотен камък” пише Шкорпил. Този камък той уподобява на престол. Предполага,че престолът е служил за провеждане на събрания, седналият е бил старейшина или владетелят. Хайде смело продължи пътешествието си в каменната гора! Нищо, че мобилния ти телефон ще загуби обхват, важното е, че ще те обхванат невероятни и необясними усещания. Не предполагаш, че Побитите камъни са част от историята на българското и световното кино. Тук са снимани сцени от филмите „Осъдени души” и „Оцеола”.     Една легенда разказва, че преди много години когато морето е стигало до тук. Близо до това място имало малко село, в което живеел хубав мъж. Бог му разкрил името си ,но го обрекъл завинаги да пази тази тайна. И Бог го дарил с безсмъртие. Предупредил го, че ако разкрие тайната отново ще стане простосмъртен. Един ден разхождайки се по морския бряг момъкът зърнал красива девойка и мигом се влюбил в нея. Скоро разбрал, че неговата красавица била отредена на предводителя на морските титани. Любовта му дала смелост да се изправи срещу титаните. Морският господар решил да му отстъпи девойката само ,ако научи името на Бог. Момъкът решил да жертва безсмъртието си в името на любовта си.Отишъл при изгрев слънце при морския господар и подредил титаните по брега, изписвайки с телата им Божието име. Бог наблюдавал всичко отгоре, възмутил се и решил да накаже титаните. С първите слънчеви лъчи те се вкаменили. А момъкът тръгнал по брега да намери своята любима. Легендата казва, че щом се срещнали под краката им бликнал чудодеен извор.     Забравих да ти кажа, че тези каменни исполини са от варовикови пясъци. При по-внимателно взиране ще видиш охлювчета и мидички. Колоните са около триста на брой! Издигат се до пет-шест метра, а дебелината им достига от половин до два метра и половина. Усещаш ли се дребна прашинка? Обзе ли те страховита самота ,докато се разхождаше тук?     На тази планета никой не е сам, колкото и наивно да ти звучи. Виж с компания разглеждаше каменните чудеса! Това май са следи от язовец. Не знам за теб, но аз се питам: ЗАЩО любими хора ни „напускат” и се преселват някъде откъдето никой не се е върнал? А тези камънаци са били тук и ще бъдат и след правнуците на внуците ни.... Може би, за да ни напомнят, че нямаме време да се мразим, а само да се обичаме…